Идещият неделен ден
Събудих се в неделя
и главата си от болка едва държах.
За закуска пийнах бира – и то каква!
За десерт и втора си налях.
В гардероба после бръкнах
и най-немръсната си риза аз избрах.
Лицето си измих, косата сресах
и навън се затътрих да срещна деня.
Ума си предната вечер замъглих
с цигари и с песни – и пак, и пак!
Но нова палнах и погледах как
едно момче консерва рита с крак.
Пресякох улицата и долових
неделния аромат на пържено пилешко.
Той ме върна към изгубеното „аз“ –
някъде, някак пътем, в минал час.
Сутринта в неделя си казах:
„Да се бях напушил със трева!“,
че има нещо в този ден,
което носи самота,
а тя почти е смърт за мен,
и няма по-тъжно на света
от звука на спящия град
и идещия неделен ден.
В парка един баща видях
да люшка смеещото си момиченце
и да послушам детския хор,
до едно неделно училище се спрях.
Отминах после училищния двор
и чух самотна камбана нейде да ехти.
Отекна тя през каньона
като отлитащите вчерашни мечти.